сряда, 14 май 2014 г.

Последната заря на залеза хвърляше сияния върху старата жена и обагряше косите и лицето й в розови отблясъци.  Тя седеше в прекрасно поддържаната градина на малката си вила – maison desprit,  в провинция Еспадрион, Франция. Макар и скромна на вид, постройката излъчваше елегантност и скрит лукс. Мадам д’Еспиняк погледна мъжа, който стоеше пред нея – скромен, тих, загадъчен. Следите на старостта не бяха пожалили физическото й тяло, но духът й все още сияеше непомрачен през живите й , интелигентни, сини очи. Говорейки, тя отпиваше от топлата си напитка и с цялото смирение на човек, изправен пред прага на смъртта, се наслаждаваше от сърце на фино-изрисуваната чашка от скъпия си сервиз. Събеседникът й – от друга страна, не изглеждаше да обръща внимание на детайлите – беше изцяло вглъбен в беседата. Лицето му не издаваше определена възраст – две линии около устните му изразяваха следи на опитност и зрялост, но видът му беше младежки. Уж обикновените черти внезапно се озаряваха тогава, когато той започваше да говори на теми, които силно го вълнуваха. Тогава привидно кафявите му очи изведнъж се изпълваха със силна светлина, в която проблясваха синьо-виолетови лъчи. Старата жена поде:

-         И тъй, виконте – изглежда вашите планове за революцията не се изпълниха, всичко пропадна.
-         Не, мадам, въобще не е така – спокойно отвърна той. Не сме очаквали много точно от този вариант на пробив. И все пак дълбоки дири бяха оставени в паметта на човечеството.

Френската революция бе към края си, удавена в кръв и размирици. Последните й тежки акорди все още отзвучаваха в пространството - мрачни и зловещи.Дори кървавият залез сякаш напомняше за погубените животи и несекващото свистене на гилотината.

Графиня д’Еспиняк въздъхна и се замисли дълбоко. Тя имаше и други титли, но обичаше именно тази. Богатствата на семейството й бяха несметни – четири тлъсти реки от парични потоци се изливаха към него през нейните родови линии и тези на съпруга й. Животът на графинята бе преминал в непрекъснато съблюдаване на това богатство, което тя и съпругът й умело маскираха по всякакви начини. Част от приходите на семейството идваха по нелегални пътища, но графинята разбираше, че такъв е духът на времето – тя приемаше живота какъвто е, а единствената й цел бе по някакъв начин да съхрани тези потоци в една чиста река, която да завещае за някаква безценна кауза. Мислеше, че това ще бъде революцията – уви, не се оказа така. Много бързо и тя, и съпругът й разбраха, че масите все още са далеч от осъзнаването, от истинското прилагане на моделите за свобода, равенство и братство. Някакъв дух – по-неразбираем за мъжа й и донякъде по- ясен за нея, ги караше да бъдат много бдителни цял живот. По много начини дипломатичният граф д’Еспиняк бе успял да хвърли прах в очите на революционерите дори с цената на скрити подкупи, представени като уж доброволна помощ за революционните комитети.

Хитростта на графа стигна дотам, че той дори дари две от именията си за революционни каузи, като по този начин успя да се освободи от преследванията. Аристократи с аристократите и бунтовници с бунтовниците – семейството успяваше да поддържа и двата облика, като ловко се измъкваше от конфронтации и по двете линии. Децата им все пак успяха да заминат за чужбина скоро след падането на Бастилията. Двойката обаче – твърде стара за неудобствата на пътуванията, остана във Франция.

Цял живот графинята бе живяла много скромно и почтено. Тя успя да се разграничи от пищните фриволности в двора на Мария Антоанета. Така яростта на народните маси падна в много по-голяма степен върху придворните на кралицата - хора, които харчеха луди пари назаем за своите суетни прищявки; голяма част от тях обаче съвсем не бяха истински богати. Семейство д’Eспиняк пък – с много хитрост и дипломатичност успяваше да поддържа по-скромен и еснафски вид, така че да прикрива големите богатства, които генерираше от няколко страни – включително през Английските колонии и Австро-Унгарски канали.  Това богатство никога не бе поддържано единствено във Франция. Сега огромна част от него бе успешно преведено в чужбина.

Графинята и нейният събеседник продължаваха своята беседа. Те говореха език, пълен с условности и официалности - реч донякъде скована и помпозна. Това обаче не ги притесняваше – то бе стилът на деня и за тях бе напълно естествен. Внезапно обаче графът смени тона, гласът му стана интимен и нежен, между двамата избликна близост от много дълбоко естество – все едно познанството им криеше корените си дълбоко в гънките на земната история.

-         Розмари…възрастта не те е пожалила, мога да ти дам от моите еликсири, от моята опитност…с повече упорство можеш да възвърнеш голяма част от виталността си.

Графинята въздъхна. Тя видя младото си тяло преди години – напъпило, женствено, с приятно закръглени форми. Очите й - тогава тесни и мистични, сега бяха отпуснати от старостта и изглеждаха повече кръгли. Снагата й – след четири раждания, бързо бе загубила формата си – не толкова напълня, колкото се отпусна. Сега вече й беше безразлично. Старостта я топлеше, а мисълта за близкото напускане й изглеждаше примамлива – като топъл лъч, който просто ще я отнесе където трябва. Тя каза:

-         Не, виконте – в този живот аз приех старостта, тя е моя опитност и реших да я изживея. Не ме боли вече. Не страдам. Мисля, че живях много достойно. Нямам сили да се боря с естеството. Пък и за кого да младея. Вие имате друг живот, други цели. Моят живот, с моята група хора и моята задача приключва вече.
-         Роз, но така ще изгубиш  даровете на еволюцията. Цял живот прикриваше истинската си същност, направи толкова компромиси – гласът му не издаваше истинска тревога, а една дълбока нежност и съпричастност.

Графинята се замисли. Истина беше, че в този живот тя бе изиграла една съвършена роля. Беше скромна – понякога до престорена сивота, почтена, съвършена дама и съпруга. Не обичаше пламенно мъжа си, но изпълняваше дълга си с много упорство, търпение. Знаеше, че зад всичко това има една дълбока цел. В тоя живот целта се беше изцяло въплътила в изобилието, което и двамата със съпруга й привличаха по много начини към себе си. Беше им вродено, дадено, умееха го. Можеха да го правят по много начини, понякога – дори от нищото. Двамата с виконта наблюдаваха внимателно революцията, но когато се увериха окончателно, че суеверието и ниските инстинкти започнаха да надделяват, оттеглиха вниманието си от този исторически момент. Средствата бяха изтеглени в чужбина и запазени по специален начин. Виконтът бе спомогнал за това. Сега обаче излизаше, че графинята – твърде стара, твърде уморена, не може да се радва свободно, без преструвки и роли на благата си, както и на всичко, което бе генерирала и запазила с години на двойнствен живот. Вътре в себе си тя криеше пламенен дух, но беше горда, че бе успяла да го смири, да се подчини на повелите на времето, да устои по свой си начин. Сега искаше просто да си отиде. Не я болеше, не й пареше. Тя нежно изрече.

         - Благодаря, Арман – благодаря ви от сърце. Ние дарихме колкото можахме за тази революция. Не знам дали средствата ни отидоха в добри ръце –  надявам  се искрено ранени и болни хора да са получили грижа и утеха. И все пак в сърцето си не пожелах да дам всичко на този момент – струваше ми се като да наливам в каца без дъно. Искам всичко това да отиде в някакъв друг ръкав, в друго време……тогава може би и самата аз ще мога да го ползвам, макар и да съм в друго тяло.

Стройният мъж срещу нея я погледна внимателно. В главата му изникна план. Двамата започнаха да го обсъждат оживено....

....Повечето имена са измислени, но историческият момент и есенцията на историята са верни.  

Няма коментари:

Публикуване на коментар